В днешно време сериозните хора плашат със сериозността си. Когато пожелаеш нещо после те е страх, че се е осъществило. А именно любовта бяга от сериозността голяма. Уплаши се и се скри от всички спомени. Сега бяга от всичко изживяно хубаво, даващо сила и на двама ни. Любовта не е парче кърпа или вещ, използвайки я да изхвърлиш. Любовта няма край, има само когато волята ти се подчини на обстоятелствата. Не оценяваме това което имаме и изхвърляме всичко с проста ръка, изтриваме с гума спомените хубави и годините дълги. Но такава гума няма. Не е ли егоистично всичко... намираш нещо смислено в живота си, прекарваш време определено и изхвърляш всичко в неопределеното. Мислим, че има спасение, има лек като се отървем от любовта си, но продължаваме да живеем със спомени и мъка. За едни любовта е лекарство, на което изтечели годността бива заменено. Тези хора не оценяват какво са имали, какво биха постигнали... Но идва ден и се питаме, не сме ли сгрешили, не сме ли убили най хубавото в живота ни, не сме ли унищожили живота си,... който би могъл да бъде Рай земен. Живота е книга, и ние се учим... но хубаво е да преговаряме уроците си, защото нямали поука от миналото, няма и ясно настояще в бъдещето. Като куче просещо за хляб се чувствам, а от страни изглежда смешно... Погледни през моите очи и виж себе си, почувствай болката ми. Не гледай само с твоите, за да няма егоизъм. Човек иска едно да бъде обичан, сигурен в едно в любимия. Бог събира хората, намира спътник в живота. Но редно ли е когато намерим човека, и след години да му кажем до тук съм, аз слизам на тази спирка. Вдъхнал си искра, дал най хубавото и после нищо няма... все едно бял лист без заглавие. За други любовта е временна и изчезваща, втурват се от цвят на цвят. Но всеки цвят има аромат, и един от цветовете липсва повече от всичко друго. Но защо така , намериш ли грижовния, любвеобилния, сериозния, който би и звезди ти подарил ти го изоставяш, след като си търсил него...