Oще от малък мислех дали има любов... истинска, искрена, такава каквото виждах по филмите само. И усетих вътре в себе си топлина, надежда,сигурност, че ще дойде ден и ще я намеря.И си казах, че ще направя всичко за нея. След години, както си вървях, бог ми прошепна в ухото и каза там е върви и я намери, любовта.И така стана, видях я тогава за първи път... Запознахме се, почнах да ходя често на гости ... и след време станахме двойка.От тогава до ден днешен минаха почти седем години.И двамата бяхме сериозни, сериозна връзка. Помагахме си във всичко, бяхме едно семейство.Правех всичко, което една жена би искала от един мъж.Вярност, искреност, винаги до нея. Един вид според някои се определям, като мъж под чехъл.А правех всичко, защото съм видял майка ми как страда, понеже наще са разведени.И от този случай нататък си казах, че ако един ден има сериозен човек до мен, ще се мъча да и дам максималното от себе си.Годините минаваха и заминаваха, срещахме се... споделяше проблемите си, а мен ме болеше. Единственото което исках е да и дам сигурност. Тя също е страдала, имала е проблеми и има, и всичко това ме мъчеше. Исках да смъкна небесния Рай на земята, и да и покажа всичко хубаво.Да създадем едно семейство невиждано, а тя да се гордее с мен.Нейната болка беше и моя, повече мислих за нея отколкото за себе си. Но ето, че един прекрасен ден тя ме заряза.Просто според нея нямаме бъдеще. Не е ли късно, толкова години и при това си бяхме разрешили проблемите си. Проблема бе вярата... А лично за мен това не е проблем. Без да направиш крачка, никога не можеш да знаеш какво те чака.Но тя реши, че няма да сме семейство..... Не мога да я забравя, липсва ми, всеки ден продължавам да мисля и се притеснявам за нея. Всякаш бяхме избрани от бога, белязани. Може би Господ Бог запознава такива за да види дали ние хората не сме осъзнали истината, че трябва да се обичаме а не да се мразиме, че Бог е един а не няколко.Истината е, че всички ще сме пак на едно място, един Рай и Ад, и ако тук не се разбираме накъде.Мило либе спомни си всичко що сме изживели, честно ли е кажи... Навсякъде те виждам, не знам къде трябва да се скрия, всичко ми напомня за теб. Бягам от спомените, но те ме преследват.Спомни си всички неща, каквото сме изживели няма да се повтори и ще ни липсва. Ще ме боли, но ме е страх да не е до гроб тази болка... Това е то любовта... Нося един женски пръстен подарен от нея, като така се унижавам, но мен неме интересува хорското мнение.Просто е дадено от любов, от любимия...В мечтите ми имаше едно хубаво нещо, а сега само следа която ме следи.Вземи обичта, която те чака... тя е за теб и те очаква...

И на мен ми е гадно, а снощи сънувах как спя до него прегръщам го,но после беше един сън...но нека да не губим надежда!Вярвам,че някой ще ми звънне или ще се появи отнякъде и Той ще е моя принц, с който ще споделя мечти,живота си и любовта...а някой ден може и да имаме син и дъщеря,за които сме мечтали 7години...Ох,Боже дай ми сили да продължа напред, да вървя с високо вдигната глава.незнам как да опиша болката си чувствам се като един захвърлен парцал,вече нямам самочувствие, желание за живот за да живея!