Падна звезда и се питам...
                     дали си ти???
                     Защото... нищо земно, 
                     няма в твоя образ светещ,
                     като звездата на небесата...

                        Рицар в тъмнината, 
                        търсещ светлината, 
                        бродещ и не спиращ
                        пред нищо...
                        с надежда свята,
                        с име наречено любов за двама.

                   Ти си цвете, 
                   а аз в плен...
                   ти си щастие за мен...

                         Денем слънцето,
                         нощем луната, 
                         показват ми пътя 
                         към теб, но теб те няма...
                                    
                                  
                  Път дълъг изминах,
                  търся те... цветето,
                  другата половина на сърцето.
                  Но докосна ли я,
                  целуна ли я,
                  прегърнали я,
                  ще съм в райската градина за двама...

                      Две цветя са се слели, 
                      слели и са заживели.
                      Винаги заено в едно,
                      като неделимо цяло,
                      заедно в добро и зло.
 
                                     

Тя е цветето,
тя е всяко живо нещо в мен,
част от моето тяло,
всичко за мен...
А колко ми липсва.....
На всяка болка бих издържал,
но на тази не...
Боли ме като знам, че е болна
боли ме като знам, че страда
боли ме, боли...повече от мен дори...

какво, мога да напиша , след тия прекрасни стихове, изпълнени с болка и пропити от
нежност?!
Истината, е една-- това е любовта! - Несподелена,
всеотдайна, разтърсваща, изгаряща....
....Но, несподелената любов, със сигурност ни убива... Нямам рецепта- уви...

Дори и споделена да е, любовта винаги наранява...